Без повече пожелания за бонус- малус по гражданка отговорност, моля!
Ами не спира да се говори за тая панацея. При това не от случайни пазарни участници… Интересно ми е, как точно профитата си представят, че общото тарифиране според заслужите ще „оправи” точно належащите за решаване проблеми?! Щото аз не съм оптимист. А и по- важното- само аз ли живея в реално време?! Или пък ключовите фигури само отговарят на настроенията на публиката.
Трябва ли ни бонус-малус система по гражданска отговорност?
Убедително НЕ. По четири причини:
- На вътрешният пазар измислена справедливост по гражданска отговорност не му трябва.
- Проблемът на застрахователите не е в липсата на общ шаблон за корекция на цената.
- Държавата (в лицето на регулатора) винаги пипа грубо. Излишна неприятност е да се пробва.
- Европа се промени през 2004, ние още ли не го разбрахме?!
И поред след кратко предисловие
От малкото техника за структурата на системата е важен само извода:
Бонус-малус системата е инструмент за неродови корекции на цената. С други думи опит отделните сегменти на портфейла изкуствено да се хомоменизират и това да направи сметката на актюера по- точна, а акционерите по- доволни.
Натрапчивият ефект за потребителят обаче е по- високата справедливост. По- рисковите (тези с регистрирано от Пътна полиция безразсъдство зад волана или пък навлизащите в трафика новаци) да плащат по- скъпо, а уравновесените обратно. Неведнъж го чувам и от клиенти няма ПТП, що няма отстъпки?!
Линейната логика на това допускане обаче лесно се оборва, защото в застраховането нищо не е толкова простичко, колкото изглежда.
Налага ли повече справедливост бонус-малус системата по гражданска отговорност?
В бонус-малус контекст значение за цената на гражданската отговорност има само честотата на щетите. Тежестта също би могла да бъде отчетена в модела, но дискриминационната елемента която добавя е причината в повечето случай, тя да остава без значение. Причината: докато честотата в определена степен е функция на персоналните характеристики на водача (например склонност да кара бързо, липсата на опит зад волана и т.н.), тежестта на щетата е неуправляема величина. Никой не ми могъл на моделира последствията във финансово изражение от случайно застрахователно събитие.
И пример: ПТП с едно пострадало лице. Последствията за застрахователя ако лицето работи на висока заплата или е единствен източник на доход в семейство с много деца са далеч по- сериозни от тези при неангажиран, живеещ сам безработен. Простата причина е че загубения доход, който е база за определяне на обезщетението в първия случай е в пъти по- висок от този във втория.
А ако тежестта на щетата би внесла дискриминация при определянето на цената за гражданска отговорност, то за кого е по- справедливо да плати скъпата премия- за човек който три пъти през срока на полицата счупи по една броня на друга кола или за друг, който еднократно „размаже” шефа на голяма банка с пет деца.
Второто съображение против наложената справедливост е в невъзможността нито един от избраните критерии достатъчно надеждно да разграничи хомогенна подгрупа.
Да вземем шофьорския стаж. Кой би бил по безрисков за застрахователят- лице с 20 години натрупан стаж и почти нула километри на пътя или друг, който не е мръдвал от волана, но само в последната една година. Аз бих заложила на втория, но уж обективния критерии "опит" (според отдалечеността във времето на взимането на шофьорска книжка) казва друго.
Или пък годишния пробег. Няколко застрахователя дават преференции за по- пасивното шофиране. И да изключим невъзможността този критерии обективно да бъде замерен, аз бих определила като по- безрисков активно шофиращият, а не пасивния собственик на кола. По простата причина, че управлението на превозно средство изисква рефлекси, а те се поддържат с постоянство. Активният шофьор познава по- добре пътната обстановка, временните промени в движението и т.н. регионални особености.
Подобни примери могат да бъдат посочени за всеки от възможните критерии на които да бъде основано тарифирането според заслужите. И нито един от тях не може да покрие в достатъчна степен съображенията за справедливост.
Проблемът на застрахователя по гражданска отговорност не е в липсата на общ пазарен шаблон за сметка на цената.
Бонус малусът не е нищо повече от общ за пазара механизъм за ценообразуване, функция, по които се формира премията по гражданска отговорност. Подчертавам функция, защото на конкуренцията е оставено малкото място да се доразвие с няколко избираеми параметъра (като базовата премия), крайната цена. По простичко казано на целият пазар се налага общ, неизбежен за спазване модел (не конкретен размер) за надбавки и отстъпки и правила по които те да се прилагат.
За да определи цената за гражданската отговорност на застрахователят му трябват само данни за риска и неговото развитие във времето. Да не забравяме! Задължителната застраховка е опашата и претенциите по нея могат да се влачат до пет години от датата на събитието. Ако добавим към горната граница за застрахователя и съдебна процедура, крайната сметка за портфейла може да се финализира след още по- дълго време.
За оценка на характеристиките на риска на застрахователя не му трябва нищо повече от брой и тежест на щетите и тяхното развитие във времето. Като колкото по- плътна е тази статистика, толкова по- точна сметка може да се направи за очакваната щета. В сегашната практика компаниите има достъп само до собствените си наблюдения и някаква обща представа от обобщенията на надзора. Ако портфейлът не е представителен, т.е. да обхваща достатъчно добре развитието на риска по сегменти, компанията няма никакъв шанс да направи точната актюерска сметка. Може да само да предполага и да се ориентира по поведението на конкурентите.
Освен от частичната представа за развитието на риска, преценката на цената от застрахователя е обременена още от една неточност. невъзможността да бъдат отчетени не предявените претенции. Предявяването на иск е право, не задължение на пострадалото лице. Като във всички случай то има поне три години да реши какво да прави.
От всичко казано до тук става ясно, че на застрахователя не му трябва нищо друго освен статистика. А единственият достоверен източник на нея е Пътна полиция. Всичко би било много по- лесно, ако трупаните данни за ПТП-тата и пострадалите лица е достъпна за застрахователя.
Проблемът на застрахователя не е и в липсата на шаблон
Защото всяка компания „усеща” по различен начин щетата. Колкото по- голям е портфейла, толкова по- безразличен е застрахователят към колебанието на щетите. Докато за едни едно ПТП може да изглежда като повод следващата година да бъде оскъпен клиента, то за други това може да е пренебрежимо условие. И ако се позагледа човек в сегашните тарифи може да открие колко основателно е това съображение. Някой застрахователи дори не обръщат внимание на инцидентните връзки с КАТ въобще. А при част от тези, които се опитват, въпросът за произшествията е само повод да се предоставят отстъпки.
